2016/12/20

Из “Бай Ганьо тръгва на университет в UK”: Семестър първи



БАЙ ГАНЬО “ПРОЗРЯВА”

Още със стъпването си на софийското летище Бай Ганьо започна да усеща онази неприятна тежест в корема и лекото пулсиране в гърдите, което човек изпитва, когато нещо донякъде неприятно е на път да се случи. О, да... Бай Ганьо МНОГО искаше да замине, вече нямаше търпение да се откъсне от роднини и приятели, да започне начисто и да си лепне “титлата” студент... При това английски! Но пък и знаеше, че ще му е мъчно, тъпо, самотно; че много неща ще се променят; че не отива на лагер или екскурзия, а де факто заминава да живее на стотици километри от дома си.

Както и да е, Бай Ганьо вече си беше взел последно сбогом с всички и тъкмо остана насаме в стаята си, когато го блъсна студената вълна на “прозрението”. Беше в чужда страна, където бегло познаваше един-двама човека и където се предполагаше, че владее езика до съвършенство, но вече не се чувстваше чак толкова сигурен. И там, обграден от дрехи, обувки, куфари, чисто нови тенджери и тигани, прибори, чаши и чинии, чаршафи и възглавници, Бай Ганьо ревна с цяло гърло и пет реда сълзи и сополи се застичаха по лицето му.


БАЙ ГАНЬО ОЦЕЛЯВА

След няколко дни на осъзнаване на ситуацията и приемане на факта, че вече няма кой да му готви и чисти (а и му беше писнало да кара на пица и полуфабрикати), Бай Ганьо се примири и отиде да си напазарува сносна храна. Естествено, досега не му се бе налагало да пазарува за домакинство и не беше съвсем наясно с отсяването на нужно и ненужно, а и нещо не успя да прецени количествата. В крайна сметка се оказа с 20 яйца, 2 броя сирена, 3 литра мляко, 4 филета сьомга (нали, защото Бай Ганьо беше решил ларж да го раздава), няколко пакета замразени зеленчуци и още няколко дребни нещица успокояващи тежкото му битуване. Отделен въпрос е, че мустаците му побеляха при вида на сметката (касовото бонче беше към метър – метър и двайсет)...

Така, стореното – сторено, сега иска или не трябваше да се заеме с готвенето, което в началото си беше не само страшно, но и направо опасно за здравето (незнайно как Бай Ганьо успя да накара два шоколадови десерта и едно яйце буквано да се взривят в микровълновата, а пък един път млякото му така изкипя, че покри не само целия котлон, но и половината под в кухнята).


По някаква случайност Бай Ганьо оцеля след всичките си подвизи в кухнята, но реалният живот му беше подготвил още мнооого, много изненади: от #АбсолютноСлучайни и абсолютно #НеПоНеговаВина наводнения до проверки на противопожарната аларма посред нощ.


И колкото и да не му се искаше да си признава, Бай Ганьо се опари много лошо първия път когато му се наложи да използва това:











БАЙ ГАНЬО ПАЗИ ИМИДЖ

Естествено, тъй като Бай Ганьо вече се зовеше като английски студент, освен да върти домакинството, му се налагаше и да се старае да подържа имиджа си на отличен ученик. Това, слава богу, поне засега не му се струваше чак толкова трудно, но безкрайните часове на писане, редактиране и пренаписване на есета и доклади се точеха така бавно, че на Бай Ганьо му залипсваха пищовите и лесните шестици на преписани контролни, които впрочем бяха специалитета му в гимназията.















БАЙ ГАНЬО ОПОЛЗОТВОРЯВА СВОБОДНОТО СИ ВРЕМЕ

Като всеки нормален човек и Бай Ганьо си имаше приятел, на когото можеше да разчита в трудни и проблемни ситуации (и на когото Бай Ганьо дължи “оцеляването” си в оксфордската джунгла) – Иречек. Двамата се подкрепяха, когато единият беше затънал до уши в работа, но Иречека беше този, който бе врял и кипял в живота зад граница, та от време на време придумваше Бай Ганьо двамата да се поглезят я с някое пътуване, я с “едно кафе набързо”, което обикновено продължаваше поне 3-4 часа.

Бай Ганьо и Иречека се гощават в Bath, UK

Бай Ганьо и Иречека се гощават в Birmingham, UK

Бай Ганьо развързва кесийката в London, UK

А и именно той му бе показал точно с какви очи трябва да се погледне Оксфорд, та студентският живот да се случи сладък и свиден.

Бай Ганьо и Иречека се гощават и в "техния"  Оксфорд

БАЙ ГАНЬО ДАВА ВОТ

Като човек изцяло загрижен за политическото (и не само) бъдеще на своята родина Бай Ганьо бе сломен от глупостта си да пропусне да впише името си в регистрите за гласуване, а и не му се биеше целя път до Лондон за едното листче хартия. Можете да си представите радостта му, когато едно утро майката на Бай Ганьо го събуди с новината, не само че задължението за предварително записване е отпаднало, но и че в малкия чаровен Оксфорд всъщност секция ще има.

Затова в изборния ден нашия човек стана рано, изпи си кафето, приведе се в културен вид, засука мустака и се отправи към уреченото място.

Да намери мястото не беше трудно за Бай Ганьо, но да избере един измежду бандата подпухнали, самовлюбени, крадливи, ненаядени политически задници беше непосилна задача за простичкото му чисто сърчице, което кипеше от чувството за справедливост, наследено от майка му. А за втория тур на изборите, където българското население трябваше да избира между дърт мравояд и военен диктатор, дума дори не желаеше да отваря...


ЦЯЛОСТНИТЕ ВПЕЧАТЛЕНИЯ НА БАЙ ГАНЬО ОТ ЖИВОТА ЗАД ГРАНИЦА


Като цяло Бай Ганьо не се оплакваше от “неговият” Оксфорд, даже и малко го сви сърцето преди да поеме към родна България за празниците. Мъчно щеше да му е за приятелствата, които си беше създал там, за цялата Хари-Потърова обстановка, даже малко и за домашните и лекциите, на които всъщност Бай Ганьо искрено се наслаждаваше.

Нямаше търпение да се върне след ваканцията, но засега вниманието му бе обзето от роднини и приятели и приближаващата Коледа...

Бай Ганьо вече на родна почва (Photographer: Maggie Paskaleva)




2016/08/26

Зад кулисите на фотографията или поверително от кухнята на емигрантството

Още откакто бях на 8 знам, че един ден ще се махна от България. Да, първо исках да завърша висшето си образование във Франция, после обмислях Шотландия, но в крайна сметка кандидатствах, приеха ме, а само след няколко седмици заминавам за Оксфорд, Англия. Да не говорим, че си сменях мнението за специалността, която ще следвам, горе-долу всеки месец – то не беше право, медицина, архитектура, после ветеринарна медицина, криминалистика, журналистика... По едно време даже минах през интериорен дизайн?!
Но както и да е, спрях се на нещо, с което обичам да се занимавам и ми се отдава, а и ще ми докарва що-годе прилични доходи. Важното е, че няма ежедневно да работя зад бюро, свряна в някоя ъглова кабинка, с шеф, страдащ от наднормено тегло и прекомерно количество пърхот, който по цял ден да ми виси на главата и да ми крещи, че не си върша правилно работата, а вечер да се прибирам скапана и сърдита на целия свят, съсипана от живота, който водя, и плачейки над чинийката с полуфабрикат, тъкмо изваден от микровълновата (да, това е кошмарът, който ме тревожи от малка).
И все пак, с приключенията, които ме очакват занапред, няма как да не се замисля за всичко това, което с такава лекота загърбвам. Преди ми беше лесно просто да кажа “Ха, аз в България място нямам, бъдещето ми – също!”, но пък сега е малко по-различно, на границата между тук и там. За първи път от много време се замислям дали всички ние, които напускаме, сме наистина готови за тази крачка (не че връщане назад има, то се знае).
И изобщо нямаше да ме развълнуват такива мисли и тревоги, ако с една приятелка, която всъщност също заминава за Англия тази есен, не се бяхме заговорили за всички емигранти, които след някоя и друга година зад граница тичат наобратно с разтворени обятия, готови отново да вдишат от “свежия” български въздух, да седнат на масата с чаша/купа таратор (който както е свикнал) и хубава шопска салата, да обърнат някоя и друга “ракийка”, да си разкопчаят дюкана, да се потупат по тумбака и доволно да си кажат “Ех, че ми липсваше дома”. А после като ги попита човек “И защо така се върна?” те започват “Ох, те чужденците – много лоши индивиди, само гледат да те прецакат, ох, това, ох, онова...” и дискусията приключва дотам.
Та, това момиче ще следва нещо свързано с фотография и изготвяйки нужното й портфолио, ме помоли “да й бъда модел”. Не че съм особено фотогенична, но пък явно талантът й и малко “подбутване” на цветовете във Photoshop ме правят да изглеждам такава. Докато ме снима на едно от плажчетата до Варна, двете изживяхме малко приключение. Сгушена между “трънки и глогинки”, където светлината падала под не-знам-си-какъв ъгъл и тенът ми изглеждал красиво, имах възможността да се нагледам на прелестни типично-български картинки: на сантиметри от мен небрежно бяха захвърлени чифт дамски бикини и няколко употребени превръзки и тампона, а до тях се мъдреха бутилки от алкохол и празни спринцовки (което ми напомня, че нямаше да е лошо да си бях била една ваксина против тетанус след като стоях непосредствено до такива “чудеса”).

Photographer: Maggie Paskaleva
Photographer: Maggie Paskaleva
И явно тук уменията на фотографката ми наистина надминават дори и нейните очаквания, защото на една от снимките, която изглежда сякаш е снимана сред красивите ниви на някоя екзотична провинция, изобщо не личи, че всъщност клеча сред изгорели буренаци, а на крачка от мен прясно лайно, за което не съм напълно сигурна, че беше животинско, се разлага на припек (о, да, ароматът също беше несравним!).
           
Photographer: Maggie Paskaleva
След тези преживелици сред “прелестната златиста плажна ивица на България, която разгръща българския дух в целия му блясък”, затвърдих мнението си, че малката 3-годишна (толкова време трае курсът ми) “почивка”, която ще си дам от родината, няма да ми се отрази зле.
Няма да ви казвам колко пъти след като споменах, че наесен заминавам, отговорът беше “Ама защо, какво й има на България?!”. Ми, нищо й няма на България, но това, че съм родена на дадена територия, не означава автоматично, че се чувствам на мястото си там. Да, имам много време пред себе си. Засега знам къде ще уча, после може да продължа към друга държава или дори друг континент, нищо не ме задържа. Ако пък се чувствам наистина зле, няма да се инатя, винаги мога да се върна назад, България няма да изчезне (е, поне не и в близките 50 години, надявам се).

Ще видим накъде ще ме отнесе вятърът, но засега си хващам самолета и куфарите и се заемам с писането на мемоарите си – “Бай Ганьо тръгва на университет в UK”.


2016/04/01

#БАЛ2016




Част I - Приготовленията Сега ще разкажа и на вас ще покажа как думата "бал" се римува с "провал". Всичко започна (като река безоточна) с месеци по-рано с ученическото настоятелство забляно. Не бяха се сетили, нито запитали, че са леко окъсняли и хотела за тая датата изтървали. Тогава настана хаoс, защото в целия Фауст всяка млада глупачка запищя като квачка. - Не ща аз на тоя ден - крещеше една с глава кат' бадем. - Аз пък не искам в тоя хотел - викаше друга с задник дебел. Реши се и едното, и другото, след тези викове многото, но тогава... О, Боже, НЕ! Настана отново клане... - О, как се случи това?! - О, как забравихме онова?! Проблемите заваляха пак, сякаш нещастието ги тикаше с крак. Едната класна без покана останала, друга, пък, да идва отказала. А парите все се трупаха, трупаха и децата на косъм не се ступаха. - Не искам за фотографа да плащам - отсече сополивко загащен. - А аз пари за коктейл няма да дам - закле се цял един клас голям. Не друго, а подписка просто, довърши гротеската остро. "БЕЗ ЧАЛГА НА БАЛА" потопи в миг на чалгатите сала. - Гадже да си доведа? - А аз приятелка добра? Валяха предложения, вадиха се заключения. Коси се скубеха, приятели се лъгаха. Все някой за нещо се сърдеше, докато друг се наперено дуеше. Малко по малко бала пропадаше, но стръкче надежда все още се маеше. - Няма нищо, всичко е наред - рече Петко, на "А" клас кмет.