Още
откакто бях на 8 знам, че един ден ще се махна от България. Да, първо исках да
завърша висшето си образование във Франция, после обмислях Шотландия, но в
крайна сметка кандидатствах, приеха ме, а само след няколко седмици заминавам за Оксфорд, Англия.
Да не говорим, че си сменях мнението за специалността, която ще следвам,
горе-долу всеки месец – то не беше право, медицина, архитектура, после
ветеринарна медицина, криминалистика, журналистика... По едно време даже минах
през интериорен дизайн?!
Но
както и да е, спрях се на нещо, с което обичам да се занимавам и ми се отдава,
а и ще ми докарва що-годе прилични доходи. Важното е, че няма ежедневно да
работя зад бюро, свряна в някоя ъглова кабинка, с шеф, страдащ от наднормено
тегло и прекомерно количество пърхот, който по цял ден да ми виси на главата и
да ми крещи, че не си върша правилно работата, а вечер да се
прибирам скапана и сърдита на целия свят, съсипана от живота, който водя, и
плачейки над чинийката с полуфабрикат, тъкмо изваден от микровълновата (да, това е кошмарът, който
ме тревожи от малка).
И
все пак, с приключенията, които ме очакват занапред, няма как да не се замисля
за всичко това, което с такава лекота загърбвам. Преди ми беше лесно просто да
кажа “Ха, аз в България място нямам, бъдещето ми – също!”, но пък сега е малко
по-различно, на границата между тук и
там. За първи път от много време се
замислям дали всички ние, които напускаме, сме наистина готови за тази крачка
(не че връщане назад има, то се знае).
И
изобщо нямаше да ме развълнуват такива мисли и тревоги, ако с една приятелка,
която всъщност също заминава за Англия тази есен, не се бяхме заговорили за
всички емигранти, които след някоя и друга година зад граница тичат наобратно с
разтворени обятия, готови отново да вдишат от “свежия” български въздух, да
седнат на масата с чаша/купа таратор (който както е свикнал) и хубава шопска
салата, да обърнат някоя и друга “ракийка”, да си разкопчаят дюкана, да се
потупат по тумбака и доволно да си кажат “Ех, че ми липсваше дома”. А после
като ги попита човек “И защо така се върна?” те започват “Ох, те чужденците –
много лоши индивиди, само гледат да те прецакат, ох, това, ох, онова...” и
дискусията приключва дотам.
Та,
това момиче ще следва нещо свързано с фотография и изготвяйки нужното й портфолио,
ме помоли “да й бъда модел”. Не че съм особено фотогенична, но пък явно
талантът й и малко “подбутване” на цветовете във Photoshop ме правят да
изглеждам такава. Докато ме снима на едно от плажчетата до Варна, двете
изживяхме малко приключение. Сгушена между “трънки и глогинки”, където светлината падала под не-знам-си-какъв ъгъл
и тенът ми изглеждал красиво, имах възможността да се нагледам на прелестни
типично-български картинки: на сантиметри от мен небрежно бяха захвърлени чифт
дамски бикини и няколко употребени превръзки и тампона, а до тях се мъдреха
бутилки от алкохол и празни спринцовки (което ми напомня, че нямаше да е лошо
да си бях била една ваксина против тетанус след като стоях непосредствено до
такива “чудеса”).
 |
| Photographer: Maggie Paskaleva |
 |
| Photographer: Maggie Paskaleva |
И
явно тук уменията на фотографката ми наистина надминават дори и нейните
очаквания, защото на една от снимките, която изглежда сякаш е снимана сред
красивите ниви на някоя екзотична провинция, изобщо не личи, че всъщност клеча
сред изгорели буренаци, а на крачка от мен прясно лайно, за което не съм
напълно сигурна, че беше животинско, се разлага на припек (о, да, ароматът също
беше несравним!).
 |
| Photographer: Maggie Paskaleva |
След
тези преживелици сред “прелестната златиста плажна ивица на България, която
разгръща българския дух в целия му блясък”, затвърдих мнението си, че малката
3-годишна (толкова време трае курсът ми) “почивка”, която ще си дам от
родината, няма да ми се отрази зле.
Няма
да ви казвам колко пъти след като споменах, че наесен заминавам, отговорът беше
“Ама защо, какво й има на България?!”. Ми, нищо
й няма на България, но това, че съм родена на дадена територия, не означава
автоматично, че се чувствам на мястото си там. Да, имам много време пред себе
си. Засега знам къде ще уча, после може да продължа към друга държава или дори
друг континент, нищо не ме задържа. Ако пък се чувствам наистина зле, няма да
се инатя, винаги мога да се върна назад, България няма да изчезне (е, поне не и
в близките 50 години, надявам се).
Ще
видим накъде ще ме отнесе вятърът, но засега си хващам самолета и куфарите и се
заемам с писането на мемоарите си – “Бай Ганьо тръгва на университет в UK”.
